Le Scarabée
Masquer la pub

«Marxist reloaded» en bulgare

par ARNO*
mise en ligne : 12ти април 2006
Traduction : Marxist reloaded
 

Trouvé sur Indymedia Bulgarie, cette traduction de Marxist Reloaded.

“В субективно отношение, това се изразява от една страна в туй, че разпространението на продуктите и потребностите се превръща в изобретателния и хитър роб на нечовешки рафинирани апетити, противни на природата и въображаеми. Частната собственост не умее да превръща елементарната потребност в човешка потребност. Нейният идеализъм си е чиста фантазия, произвол и каприз; никой евенух не е ласкал с такова падение своя господар и не се е старал да възбуди разпенените му способности за доволство, за да спечели услуга с по-долни средства от тези, които използва индустриалния евнух, фабрикантът, за да си присвои няколко жълтици от джоба на своя съсед, така религиозно обичан. Всеки продукт е една стръв, с която се цели да се привлече съществото на другия, неговото състояние. Всяка действителна или въображаема потребност е слабост, която привлича мухата в лепилото: това е универсалната експлоатация на социалното естество на човека.”

Маркс, Ръкописи от 1844, 3-ти ръкопис, XIV

* * *

Октомври 1979. Слизам по Unter den Linden с жива крачка. Следвайки официалния жаргон, другарят метеролог от телевизията ни беше предвещал “разбуждащо” време; всеки беше разбрал, че ще си ги намръзнем. Вятърът нахлува под дрехите ми и ми хапе кожата. Зад мен, от висините на Бранденбергската врата квадригата на Йохан Готфрид Скадоу предизвиква Запада отвъд стената. Френският империалист Наполеон ни го беше откраднал, ние си го върнахме у нас. Днес, същите коне презират американския империалист и неговите съучастници, прикрили се в техния град-затвор.

Мисля « Der Himmel uber Berlin... », небето над Берлин... Небето над Берлин не му пука за границите. Днес идва от изток; опитвам се да дешифрирам във формата на облаците някаква поука, идваща от единствената истинска демокрация. Но студът ме задължава да забия нос в яката си.

* *

Двамата мъже ме чакаха пред вратата на бюрото ми. Носят големи сиви палта, сиви шапки, сиви панталони и черни обувки. Придружени са от двама Vopos (източно берлински граничнари). При пристигането ми единият от мъжете ми излага цветната си карта от полицейска служба, чието съществуване не ми е известно.

* *

Централно бюро на народната полиция, чакам, сам, затворен в малка стая.

* *

Мъжът със сивата шапка ми говори бавно, артикулирайки всяка дума, с пресилено учтив тон, от който сълзи презрение: “Здравейте господин Хандерсон, аз съм агент Шмид. Безполезно е да се защитавате, господин Хандерсон, вече знаем всичко за вас. Официално, вие работите в информатичната служба на Дома на Народа, където вашите служебни състояния се ценят. Но нелегално, вие сте опасен пират, познат под името “Мао”.”

Иска ми се да отрека всичко накуп: “Не е вярно, всичко е грешно. Винаги съм бил лоялен към...” Агент Шмид ме прекъсва с жест на ръката: “Как смеете да произнасяте тази дума, вие, който сте просто един обществопредател, агент, подкупен от империалистите, вие, който предадохте Народа. Нима твърдите, че Партията се е объркала? Да не сте и мръсен ревизионист, освен девиантните ви поведения?”

Опитвам се да отговоря, но си давам сметка, че вече нямам уста. Между брадата и носа ми има само кожа, гладка, без никакъв отвор за говорене. Започвам да се паникьосвам.

Агент Шмид ми подава лист и химикалка: “Това са признанията ви, господин Хандерсон. В тях описвате престъпленията си срещу Народа, както и престъпленията на вашите съучастници. Те вече подписаха.” Избутвам документа с ръка. Мъжът настоява, приемайки мазен глас: “Ако не го направите за себе си, направете го за Партията. Партията има нужда от вас, господин Хандерсон, тя има нужда от признанията ви. Процесът на вашата мрежа ще бъде за пример. Впрочем присъдите ви вече са решени на най-високо ниво. Тежки наказания, за пример, както вече ви казах; но имайте доверие, до няколко месеца ще бъдете реинтегриран и всичко това ще бъде забравено. И така Партията ще бъде укрепена. Пак ви казвам: направете го за Партията. Докажете вашата лоялност.”

“Оставям ви няколко минути, за да размислите.”

* *

Седя прав над празното пространство, на перваза на петия етаж на сградата. Питам се коя муха ме е ухапала, че да бягам през прозореца. Стори ми се да чувам глас, който ми заповяда да бягам.

Някакъв глас ми говори, устата ми изчезва, а сега вися на перваза на петия етаж; дали не започвам да губя чувство за реалността?

* *

Голям черен мъж, седнал в клубен фотьойл. Американец несъмнено. В Берлин единствените тъмножи са американци. Без съмнение ЦРУ. “Здравей Мао. Бягството ти от сградата на Volks Polizei много ме впечатли. Това допълнително ми потвърждава, че именно ти си Избаника...”

Типа го изненадва една кихавица. Вади от джоба си вискозна кърпичка и си избърсва един сосен сопол от носа: “Името ми е Морвеус (морв значи сопол, бел.). Ще бъда твоя гид извън този свят.” Питам го как смята да ме прекара през стената. “Няма стена, Мао, има просто илюзия за стената. Светът - такъв, какъвто го познаваш - не съществува. Това е измислица. Химера.”

Отбелязва пауза и изглежда неразбирането ми го забавлява. “Нима, никога не си се запитвал как суциалистическия ти свят можеше да бъде толкова съвършен? Защо вестниците, които четеш съобщават само добри новини и постоянно хвалят съвършенството на обществото, в което живееш? Защо партията никога не греши?” Реализирам отведнъж, че действително, аз живея в общество, където няма мизерия, няма безработица, където инжинерът е приятел с работника, където демокрацията е съвършена, където целите на плана винаги се изпълняват и надминават... Морвеус продължава: “Това съвършенство е просто илюзия, изобретение предназначено за контролиране на човешките същества.” Намесвам се: “А, да, експлоатацията на Човека от Човека.” Морвеус ме поправя: “Не, Мао: експлоатацията на Човека от машината.” И добавя, мистериозен: “Името на този фалшив свят е: “Марксицата”.” После: “Светът на Марксицата е прекалено перфектен, за да е реален.”

Все пак, изчанчвам: “Но сега сме едва 1979-а. Машините не са интелигентни. Не могат нито да контролират, нито да експлоатират човеците.” Морвеус ми възразява: “Още една илюзия: не сме в 1979, а в 5739.” Най-накрая разбирам: “А-а-а, значи вие не сте от ЦРУ. Вие сте от Моссад.”

Морвеус ми обяснява, че в истинския свят, няма празници на първи август, нито на осми август. Възпротивявам се: “Как, празника на работниците и годишнината на победата над фашистките хорди не се празнуват в истинския свят?” Той ми обяснява, че в истинския свят, където човешките същества са наистина свободни, не би било рационално да се спира работата на предприятията, които произвеждат богатството и осигуряват щастието в обществото: “Впрочем, в истинския свят, месец февруари има всяка година 29 дена. Именно благодарение на тази ефишънси, свободните хора ще победят Максистата.”

Зад него, някой кашля. “А да, да ти представя Annonciation Conception Assomption dos Santos. За по-кратко я наричаме Трепани. Тя участва в нашата група.” Гледам момичето: едра, с кестенява коса, излята в един ултра излят кожен комбинезон. Обикновено кожите те правят по-подпухнал, обаче нашата, ма въобще.

Кестенявата СМ се приближава до мен: “Гледачката ми предсказа, че ще правя любов с Избраника. И така, когато срещна Избраника, зная, че ще правя любов с него. Дали не си ти... Избраника?” Не се колебая и за секунда: “Да, аз съм Избраника. Нали, Морвеус, че аз съм Избраника?”

И въпрос да покажа, че взимам много насериозно ролята на Избраник, се провиквам: “Да живее капитала!”

* *

Събуждам се на борда на кораба на Морвеус, Жеробоам, един вид купчина от джаджи и бжъчки с траби навсякъде и екрени от стари компютъри вързани с щипки-крокодилчета. Малко е като в Дас Буут, но в по-мръсен вариант.

* *

“Време е за теб да започнеш обучението си, Мао.” Намирам се с Морвеус в едно дожо, носим готини кимона. Морвеус има черен колан, а аз бял.

“Не се притеснявай, Мао, намираме се в Марксицата, но в една много по-различна част на Марксицата от тази, която познаваше. Една подсистема, която контролираме изцяло.” Опитвам се да разбера: “Вие сте титисти, така ли?”

И тогава Морвеус ми изпраща едно Аже емпи учи в зъбите. Изправям се и му джаскам едно Мае гери, което той блокира с Учи уке. Пробва едно Маяши гери, пък аз му правя един Джедан барай и отвръщам с един Манаши емпи учи. Коланът ми сменя цвета си по време на битка. Той става жълт, оранжев, зелен, син и после кафяв.

Правя му едно измитане на смъртта, която убива, но той предвижда и скача във въздуха, крещейки: “Поза на нефритения жерав на трите слънца!” Скачам също във въздуха и викам: “Със силата на петте свещени дракона на дванайстия император!” И тогава, започваме като един вид страшно дълга светкавица Кодак.

Оставаме си ей така - във въздуха - без да мърдаме, човек би казал, че дожото прави половин кръг около нас, но не наистина, защото с него се въртим и ние, т.е., че оставаме в същата позиция докато всичко се движи. На края, с две думи, най-накрая разпъвам крака си и му нанасям един Фумикоми в зъбите. Коланът ми става черен.

“Виждаш ли, Мао, в Марксицата, можеш да си даунлоуднеш всички видове човешки знания и способности. Да пилотораш хеликоптер, да крадеш моторетка, да говориш чеченски. Всичко, от което имаш нужда за това, идва от този малък мобилен телефон Нокия-ТМ, който работи с Джава.”

Взимам телефона и си пускам да ми се даунлоудва програмата Роко Сифреди.

* *

Чакам в хола на врачката. Едно хлапе ме се подиграва, извивайки една лъжичка единствено със силата на мисълта си. Показвам му, че аз пък мога да си движа очите независимо едно от друго като хамелеон.

“Врачката ще те приеме, Мао.”

Влизам в малка, доста мърлява кухня, където мирише на прегоряла мас. Една старица ми е обърнала гръб. Върху мушамата, окрасена с грамадни пъстри цветя, има малка чинийка с бисквити Тък с вкус на бекон. В момента, когато си взимам една Тък, старицата се обръща и ме поглежда вещо. Забелязвам: “Знаехте, че ще си взема една Тък, нали?” Тя се усмихва: “Разбира се. Иначе щях да съм малка врачка...” Не ме впечатлява чак толкова: “Да де, добре, когато има чиния с Тък, всеки си взима една Тък, дори не е нужно да си ясновид.”

Изплюсквам Тъка и си взимам втори от чинията. Овъртам: “Но вие знаехте, че ще си взема втори Тък.” Тя: “Разбира се”. Поглъщам и втория Тък и поплювам трохи: “Въпрошът е, ше е штрашно вкушно, тежи бишквитки. Жапошнеш ли веднъж, нема шпирка. Даже и аш, бих могъл да го предвидя.”

Но старицата, без нищо да съм поискал, поставя пред мен чаша вода, с един открито церемониален жест. Направо съм вцепенен: “О-о-о, жнаехте, ше ште ми прешъхне уштата!” После питам: “Моля ви, разкрийте ми бъдещето. Ако може да помогне, знайте, че съм овен с асцендент стрелец.”

Врачката остава дълго време в тишина и ме сразява: “Съжалявам, Мао, но ти не си Избраника. Морвеус се е объркал.”

* *

Трепани ме разпитва: “Е, всичко добре ли мина с гледачката? Знаеш, че тя никога не бърка, хм. Доказателството е, че ми беше предвидила, че ще спя с Избраника и сега ние сме заедно.”

Извъртам: “Би могло да се каже, че има една лоша новина. Но, ако нямаш нищо против, предпочитам да правим любов веднага, а после ще ти разкажа новината.”

* *

Агент Шмид ме настига на спирката на метрото Постдамер Плац. Праща ми около 240 разбий-нос за по-малко от три секунди, но аз му правя Аже емпи учи, после Мае гери, после една серия Йоко емпи учи, после една плетеница от Уширо гери хипер-гадни, после викам “Мощ на недосегаемия лотус от пролетта на принцесите” и го изпращам да се размаже на релсите на метрото. Странно, пак се получава моментен Кодак.

* *

Трепани ми хвърля една нишка от хеликоптера, но нещо се прецаква и в крайна сметка се озовавам хванат за хеликоптера със самата сила на ръцете ми.

* *

Пристигам най-накрая в големия подземен град на човешката съпротива, Вавилон; правя любов с Трепани, изведнъж Морвеус организира една голяма религиозна служба в моя чест.

Това се случва в една огромна пещера и присъстват няколко хиляди човешки същества облечени в животински кожи. Морвеус говори пред тълпата: “Аз имам вярата. Ние тук, фашистите, сме единствените истински анархисти.” Тълпата го аплодира. Чудя се дали не съм изпуснал някой епизод.

И тогава всички човеци започват да танцуват на племенната техно музика.

Както си скучая, опитвам да забия два лафа с един от феновете: “Значи така, и ти си изпил малкото червено хапче?” Типът ме поглежда с изгърмяните си очи: “Да бе, ман, тук всички гълтаме хапчета от всякакви цветове. Трепач е, ман.”

Но през това време, машините дълбаят земята, за да унищожат Вавилон.

* *

Каролингиецът ни пука тъпънчетата с историите за примитивно натрупване на капитал и социализация на средствата за производство: “Понеже, вие, човешките същества сте погълнати в пълна капиталистическа лудост, вас не ви бива да преминете от пролегомените към рационалността на научния социализъм, следствената връзка не ви интересува, вие дори не знаете защо наистина сте тук.” и да прибави: “Еба ти, бардака скапан на кучи син на ташаците ми!” Отвръщам му, че историческия материализъм, повлиян от хегелистичната диалектика, се крепи добре за пет минути, но сега трябва да спасяваме планетата.

* *

После караме малко мотор, вдигаме във въздуха една ядрена централа, излагайки я просто на слънце, целият Ню Йорк е потънал в блек-аут, разменям два лафа с един архитект, който ми хвали заслугите на Лъчистия град, спасявам Трепани, която пак си размазва муцуната в една стена, а машините разрушават все пак Вавилон.

И ми ти правя една отминала кома, при положение, че е навечерието на светлото бъдеще. Липса на късмет.

Lire aussi :